четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Албания - Част II


В първия си пътепис за Албания говорих за столицата Тирана и градовете Дурас и Круя (ето тук), а след това направих фоторазходка с екзотични гледки по пътищата (ето тук). Сега в този трети материал ще завърша с от популярните туристически градове Берат, Вльора, Саранда и Бутринт.

Наричат Берат „града на хилядата прозорци” и може би най-характерната и запомняща гледка в него са десетки бели къщи построени на склон една над друга. Градът се намира на брега на р. Осъм и старата му част е включена в списъка на културното наследство на ЮНЕСКО. Берат е влизал в територията на България по време на Първото и Второто българско царство и до 17 в. е носел името Белград. Смята се, че е основан от гърците през VI в. пр. Хр., а в течение на времето е бил във владение на римляни, българи, византийци и сърби.


"Хилядата прозорци" на Берат

Гледка от крепостта на Берат

Според местна легенда планата Томор някога била великан, който се сбил с друг великан заради красиво момиче. Двамата се убили един други се вкаменили, а девойката се удавила в сълзите си и се превърнала в река Осъм.

Основна част от посещението ни беше разходка из Средновековната крепост, построена на хълм, която датира от времето, когато градът е бил български. От нея се открива впечатляваща гледка към града и реката. Сред останалите по-скромни сгради ярко се откроява величествена постройка в бледожълто – университетът на Берат. Между другото в Албания има десетки частни университети, които са още един пример как свободата може да се превърне в пълна каша и да доведе до противоположен ефект, но това е друга тема. В далечината като стена пред хоризонта се издигат остри върхове, покрити със сняг. За съжаление беше облачно, но при хубаво време хълмът дава възможност за зашеметяващи снимки.

Изключително добре запазената крепост на Берат
Университета в Берат

Крепостта заема много голяма площ и в миналото е имала потенциал при нужда да побере цялото население, за да го спаси от вражеско нашествие. По-голямата част от зидовете и сградите е добре запазена. Посетихме няколко църкви с поразително добре съхранени стенописи и интересна украса от камъни или плочи по пода. Атмосферата на мястото предразполага към романтични разходки и екзотични снимки – неслучайно попаднахме на младоженци, които си правеха сватбена фотосесия на фона на къщите. След като обиколихме крепостта, имахме свободно време и в по-новата част от града. Там имахме възможност да посетим и една съвременна православна църква. Като цяло Берат ми се стори като християнско островче на фона на преобладаващо мюсюлманска Албания.

Красивата подова настилка във формата на еврейска звезда в една от църквите
Стенописите в част от църките са поразително добре запазени
Модерната църква в по-новата част на  Берат

Следващата ни спирка, където имахме нощувка, беше вторият по големина пристанищен град Вльора, който е и един от популярните курорти в страната. През следобеда, в който пристигнахме, се изля проливен дъжд и поради това съм запомнила най-ярко огромните непроходими локви и изключително лошото оттичане на водата. И на други места ме е валял порой, но чак такава лоша канализация не бях виждала. Въпреки мокрото време се разходихме по главната улица, която изобилства от ресторанти, барове, дискотеки, казина и маркови магазини с цени като в страни с далеч по-висок стандарт.

Лошо впечатление ми направи, че след като дълго вървяхме в едната посока и решихме да се върнем по отсрещния тротоар, открихме, че светофари изобщо няма. А в Албания никой на никого не прави път и пресичането на широк булевард си е истинско приключение. Ориенталски манталитет! Неволно си припомних пътуването ми до Истанбул, където светофари имаше много, но май само чужденците ги спазваха, а останалите пресичаха както им дойде.

Пристанището на Вльора
Вльора след дъжда
Калното поле отвъд което се намира плажа

На следващата сутрин се разходихме в друга посока и видяхме плажа, който се простираше след едно прясно мочурище, образувано от скорошните валежи. Плажът е несъмнено малък и също както и в Дурас далеч не би могъл да побере всички очаквани туристи, за които са построени огромни хотели.

Като стана въпрос за хотели и настаняване, искам да разкажа за впечатленията ми от туристическото обслужване в Албания. Спахме общо в три града – Дурас, Вльора и Саранда в съвсем нови и привидно добри хотели. Този във Вльора се водеше четири звезди, но всъщност беше най-зле от всички. Липсваха електрически крушки, сушоарът ми изгърмя в ръката в момента, в който го откачих, ваната беше видимо занемарена и с развалени кранчета… Стените бяха толкова „дебели”, че около час преди заспиване слушахме разговора на възрастните жени от съседната стая. Да не говорим, че на сутринта се чудехме защо екскурзоводът не е на закуска, а се оказа, че той заседнал в асаньора с шофьорите и двама туристи, след което минали 45 минути, докато ги извадят.

Албанските планини са забележителни с меките си гънки...
....пресечени скали...
...и остри завои.

Най-големият майтап обаче беше с храната. На Балканите (а и не само) има традиция, особено разпространени сред някои групи туристи, да се яде до пръсване от закуската, а след това да се правят сандвичи за остатъка от деня. За лошото ми отношение към тази практика ще говоря друг път. Факт е, че албанците няма да позволят някой да се направи на по-голям тарикат от тях. Екскурзоводът каза, че в началото имало шведски маси, но после видели какво става и взели генерално решение. И закуската, и вечерята се сервират индивидуално на всеки или пък салата се слага в обща купа на масата за четири човека.

Във Вльора например на закуска бяхме десет души на масата и получихме панер с филии хляб (недостатъчно, не знам имаше ли и по две на човек) и на всеки голяма чиния, в която обаче се мъдреше варено яйце, пакетче масло, пакетче ягодов конфитюр и парченце сирене колкото голямо зарче. За всеки имаше чаша студено мляко, а след доста време донесоха блудкаво кафе или билков чай. А, имаше и бутилка литър и половина с минерална вода, но за нея нямаше чаши. Едно момче се опита да поиска, но сервитьорът не знаеше английски или се правеше, че не разбира. След дълги обяснения, че искаме чаши за водата, той най-накрая донесе една единствена чаша за въпросното момче, което се беше обадило.


През последния ден от екскурзията посетихме третия голям курорт – Саранда. Градът се намира само на няколко километра от остров Корфу, до който има ферибот (за Корфу ще разкажа в друг пътепис скоро). Преобладава гръцкото население, има много гръцки училища и църкви. Най-известната забележителност в района е намиращият се на петнайсетина километра град Бутринт, който е бил в разцвета си през Античността и Средновековието. Днес е под закрилата на ЮНЕСКО и всъщност наистина е застрашен, защото се намира на остров и бавно потъва.

Потъващият град Бутринт
Амфитеатърът, който постепенно се превръща в басейн.

Бутринт е създаден като гръцка колония от заселници от остров Корфу, по-късно става част от Римската империя и е един от първите християнски центрове на Балканите. Основан е през IV в. пр. Хр. и първоначално е известен със светилището си на бога на медицината Асклепий, където за да бъдат излекувани са идвали много хора от околностите и са оставяли дарове. Някога смятаната за лечебна вода на Бутринт по ирония на съдбата става причина и за упадъка му. Градът неведнъж е наводняван и поради това в крайна сметка е напуснат от жителите си.

Развалините на баптистерия.
На места в каменната стена са вградени огромни блокове
Лъвската порта

Основните забележителности, които посетихме, освен въпросното светилище бяха малкият частично наводнен амфитеатър, баптистерият и базиликата от византийския период и прословутата лъвска порта – отвор в масивната каменна стена, над който има изображение на нещо, което може да се приеме за лъв с известно въображение. Развалините напомнят много други, които съм виждала преди, а гръцките и римски строежи като цяло следват един и същ модел из цяла Европа.


Уникалното в този град обаче е това, което бавно го руши – той видимо потъва и на много места се движехме по мостчета, минавахме край полупотънали сгради или виждахме стени, извисяващи се над заблатени водни басейни. Растителността беше избуяла като в джунгла и дори в хладното време се носеше влажна мараня. Имаше неповторима атмосфера на очарователна преходност. Казват, че процесът е бавен и градът няма да потъне в дълбините след година или пет, но си заслужава да се види и затова препоръчвам да го посетите скоро.


Съвременна сграда, която помещава малък музей
Останките от базиликата
Развалините на Бутринт

Същата вечер се разходихме в Саранда и имахме за последен път възможност да си купим сувенири или местни стоки. Центъра на града е малък, а плажът изглеждаше тесен и каменист. Обиколихме малкото магазинчета и постояхме край брега, наблюдавайки залеза. Времето беше облачно и с настъпването на нощта отново заваля.

Саранда

В Саранда направих една забележителна снимка, която продължавам да гледам с почуда и интерес. Сигурно има някакъв умисъл в бетонната конструкция със стълба към нищото, но дори и да е практична, тя все пак изглежда толкова груба, абсурдна и натрапчива. Взирам се в нея и започва да ми се струва дори метафорична. Накъде отива Албания? Накъде се сме се отправили всички?



Няма коментари:

Публикуване на коментар