Замъкът Мирамаре и Триест

Доскоро не знаех, че някога един австрийски принц за кратко е станал император на Мексико. Научих го в Триест, където е разположен живописният замък Мирамаре с огромни градини и прекрасна гледка към морето. Максимилиан I от Мексико живее там със съпругата си Шарлота Белгийска, но двамата не му се радват дълго. Историята им започва като приказка, но в Новия свят следва трагичен обрат. Това е поредният разказ за красота, богатство и власт, неосъществени желания, лудост и смърт – повтарящ се мотив в историята на европейските кралски семейства. За сравнение може да прочетете историята на Лудвиг II Баварски ето тук.

Крайбрежието край Триест, където се намира замъкът Мирамаре

Замъкът Мирамаре („поглед към морето”) се намира на десетина километра от Триест. Построен е от 1856 г. до 1860 г. от австрийстия ерцхерцог Максимилиан, по-малък брат на австро-унгарския император Франц-Йосиф, който пък е съпруг на известната императрица Елизабет, наричана Сиси. Максимилиан е роден в двореца Шонбрун във Виена като втори син на австрийския ерцхерцог Франц Карл. Получил е стабилно образование и в младежките си години по всякакъв начин се опитвал да надмине в постиженията си по-големия си брат. Максимилиан е бил умен, весел, общителен и харизматичен. Проявявал е интерес към науката и в частност ботаниката – това обяснява и богатството на градините на замъка Мирамаре. Направил кариера във флота, обичал мореплаването и бързо се издигнал в армията. Имал амбицията, а може би и качествата да бъде владетел, но по право тронът се пада на първородния син.

Максимилиан I от Мексико Снимка: Уикипедия

Шарлота Белгийска или Императрица Карлота от Мексико Снимка: Уикипедия

През 1857 г. Максимилиан се оженил за втората си братовчедка белгийската принцеса Шарлота. Екскурзоводката нарече замъка „златна клетка” и обясни, че той искал да затвори в него съпругата си, която ревнувал, и то не безоснователно. Интересно, но никъде не намерих потвърждение на тази история – нито в книгата за замъка, която си купих, нито в статиите, които прочетох в Интернет. Нямаше дори намек за ревност или следа от изневяра. Тъкмо напротив: наученото по-скоро ме убеди, че двамата съпрузи са се обичали и са били много привързани един към друг.

Изкрящо бялата порта, която води към замъка и градините му

През 1861 г. Максимилиан получил покана да стане император на Мексико. По онова време френските войски били окупирали страната и френският император Наполеон III търсел представител на аристокрацията, който да стане негов съюзник в Новия свят. Не ми се иска да навлизам в подробности за мексиканската история, защото след войната за независимост от Испания, която приключва през 1821 г., там настъпва период на постоянни конфликти и политическа нестабилност. Максимилиан обаче явно не е осъзнавал напълно в какво се забърква и първоначално отказал, но по-късно, в края на 1863 г., приел предложението. Заради решението си изгубил напълно правата си върху австрийския трон.

Така императорската двойка поела към Новия свят, новия си дом и новопридобитите си владения. Максимилиан станал император на Мексико през пролетта на 1864 г. и се установил в Мексико Сити. Много държави отказали да признаят властта му и го третирали като политическа марионетка на Франция. Предвид обстоятелствата - небезоснователно.  Максимилиан и Шарлота нямали деца и формално осиновили двама от вече порасналите внуци на първия император на Мексико – Агустин де Итурбиде. Той бил генерал от мексиканската война за независимост, който се самопровъзгласил за император под името Агустин I, но след по-малко от година бил прогонен от републиканците и в последствие екзекутиран, когато се осмелил да се завърне в страната. Съдбата му би трябвало да послужи на Максимилиан като предупреждение, което той обаче пренебрегнал.

Републиканците имали силни позиции, а новите владетели били нежелани. Водела се гражданска война и така и не настъпил подходящ момент за официалната коронация на императорската двойка. Максимилиан бил поразен от контраста между живота на бедните и богатите и се опитал да работи за благото на народа си. Намалил продължителността на работния ден, забранил използването на детски труд и прилагането на телесни наказания, опростил част от дълговете на селяните и дал свобода на вероизповеданията. Шарлота пък започнала да организира приеми за богатите граждани, за да събере пари за благотворителност. Императорът предложил амнистия на политическият си опонент, бившия президент Бенито Хуарес, ако признае монархичната власт, и дори му обещал висок пост като министър. Хуарес отказал, а Максимилиан като отговор заповядал всичките му пленени поддръжници да бъдат избити. Изобщо и двете страни не подбирали средствата си и дейстали с максимална бруталност.

За по-малко от две години положението станало съвсем сериозно. Френските войски напуснали страната, а американците започнали да подпомагат бунтовниците. Максимилиан се опитал да потуши конфликта със сила, при което над 11 хиляди от хората на Хуарес били екзекутирани, но това само ожесточило републиканската съпротива. Шарлота се завърнала в Европа, за да моли папата и управляващите в Австрия и Франция за помощ, но без резултат. Явно вълненията й дошли в повече, защото по това време започнала да проявява първите признаци на душевно заболяване. Никога не се върнала в Мексико, а от пътуването й нямало резултат.

Наполеон III посъветвал Максимилиан също да се прибере. Младият император обаче не искал да изостави поддръжниците си, а и явно смятал, че може да овладее ситуацията. Това била поредната му и последна грешка. Попаднал в плен на републиканците и, въпреки опитите на редица европейски владетели и известни личности като Виктор Юго и Джузепе Гарибалди да го спасят, в крайна сметка бил разстрелян през юни 1867 г. Мексико станало отново република с президент Бенито Хуарес.

Така вторият император на Мексико Максимилиан загинал ненавършил 35 години. По негово време начинанието му вероятно е изглеждало възможно и заслужаващо си усилията. Днес от перспективата на изминалите години прилича на необмислена авантюра на смел, интелигентен и амбициозен мъж, на когато обаче е липсвал политически опит и който е подходил с повече идеализъм и наивност, отколкото разум. В желанието си да бъде владетел, той е позволил да бъде политически употребен. Ако беше останал в Европа, несъмнено би живял по-дълго и по-скучно, но може би би изпитвал неудовлетворение от пропуснатите възможности. Човек никога не знае до какви възходи или падения ще го отведат мечтите му.

Шарлота била на 27 години по време на тези събития и надживяла съпруга си с цели шестдесет. Известно време останала в замъка Мирамаре край Триест, а по-късно се върнала в Белгия. Починала на 87, но прекарала живота си все по-дълбоко потъвайки в свой собствен нереален свят, като продължавала да вярва, че е императрица на Мексико, а съпругът й е жив и ще се върне при нея.

Замъкът Мирамаре обаче пази разкоша си и разказва повече от една история. Той е сред малкото замъци напълно запазили украсата и обзавеждането си. Дълги години той бил използван като резиденция на австро-унгарското императорско семейство. В двора пък е поставена паметна плоча, която разказва за престоя на американските военни части „Сините дяволи” в средата на ХХ в., които използват замъка като щабквартира. След това обзавеждането на стаите е напълно възстановено и сградата е превърната в музей. 

Разглеждането на градините е безплатно и там може да се види голямо разнообразие от растителни видове. Личното ми впечатление обаче е, че бяха западнали и занемарени в сравнение с други подобни, които съм посещавала. Признавам, че нямах достатъчно време, а и желание да ги разглеждам подробно. За сметка на това вътрешността на замъка си заслужава да бъде видяна. Залите не са много, но са богато украсени и изпълнени с десетки автентични предмети – мебели, картини, огледала и украшения. Обърнете специално внимание на пищната украса на таваните, които са винаги изрисувани или с дърворезба. Последователно се преминава през спалните на двамата, библиотеката им, салоните на Шарлота, зала с портретите на известни владетели от семейството (включително Франц Йосиф, съпругата му Елизабет, както и братовчет й Баварският крал Лудвиг II), два салона подредени в източен стил, тронна зала и т.н.

В замъка беше забранено снимането, така че се въздържах, а и повечето неща, които видях, изглеждат внушителни на живо и кичозни на снимка. Обстановката разбираемо напомня на двореца Шонбрун във Виена и Баварските замъци, така че ако сте били там и ви са се сторили натруфени, прескочете Мирамаре. Този стил не е за всеки, но аз лично го харесвам.

След тази разходка в историята, се върнахме в наши дни и се отправихме към центъра на Триест. Той е голям пристанищен град в Италия, съвсем близо до границите със Словения и с Хърватска. През годините е бил във владение на различни държави, като силно влияние върху него е оказала Австо-Унгарската империя. Той е бил четвъртия по-големина град в нея след Виена, Будапеща и Прага, а през XIX в. се превръща в едно от най-важните пристанища в Европа. Днес Триест е един от най-богатите градове в Италия и подценявана туристическа дестинация.

Спускаме се от шосето към пристанищния град Триест

Големият централен площад

Кметството, пред което има фонтан със статуи, символизиращи четирите континента (Австралия още не е била открита)

Градът е голям и ми напомни повече на Рим, отколкото на предпочитаните от мен малки и романтични италиански градчета като Венеция, Таормина или Римини, за които можете да прочетете в други мои пътеписи. Сградите са големи и носят усещане за мащабна мисъл, богатство и размах. Повечето забележителности са близо до центъра. Около огромния площад „Обединена Италия” (Piazza Unita d`Italia), който е обърнат към морето, се намират кмеството, префектурата, административни сгради и скъпи хотели. Като застанете с лице към кметството, от дясната страна на един ъгъл се намира туристическият информационен център, откъдето можете да си вземете карта на града.

Префектурата, разположена на централния площад...

... и детайл от богата й украса

Наляво от кметството има друг площад, където ще ви направи впечатление внушителна сграда с колони, която прилича на опера, но всъщност е старата стокова борса. През няколко улици ще откриете още една от известните забележителности на Триест – канал, вдъхновен от венецианските. Била съм във Венеция, а на картички съм виждала канали и от други градове като Брюж, така че този не ме впечатли. За мен беше по-скоро ръкав с лодки, при това не особено дълъг и лишен от каквато и да е романтика. В края му се издига църквата „Свети Антоний” – много голяма, но по-скоро безинтересна както по външност, така и по вътрешна украса. Пред нея има градина с пейки, а в деня на посещението ни някакви военни бяха разпънали огромни палатки точно отпред. Нямам идея поради каква причина, но не съм се интересувала.

Старата стокова борса

Каналът

Значително по-интересна ми се стори една друга църква, която се намира от дясната страна, когато сте с лице към „Свети Антоний”. Фасадата й е украсена с златни стенописи със светци и надписи на кирилица. Помислих я за руска църква, но впоследствие установих, че това е сръбската православна църква „Свети Спиридон” от 1869 г. Близо до центъра на Триест има още няколко църкви, някои от които отидохме да погледнем, но никоя не ме впечатли особено.

Църквата "Свети Антоний"

Православната църква "Свети Спиридон"

През ХХ в. градът често се посещава от писатели, артисти и философи. На един от мостовете над канала има статуя на Джеймс Джойс. Той е живял в Триест като младеж, но неясно защо е изобразен по-скоро като старец. На плоча в краката му наред с името и годините на раждането и смъртта е изваден цитат от негово писмо: „a mia anima e a Trieste…” („…душата ми е в Триест…”).

Джеймс Джойс на един от мостовете :)

Друга забележителност на града е античният римски театър от края на I в., който се намира зад кметството и леко вляво. Изграден е от камък и тухли с различни размери. Не е кой знае колко внушителен или добре запазен, но можете да минете да го видите. От лявата му страна на ъгъла пък има малък супермаркет, откъдето си взехме някои италиански стоки.

Античният театър

Напуснахме града привечер и дълго си проправяхме път през покрайнините му, по мостове над индустриалната зона. Слънцето залязваше и се получиха няколко драматични снимки през пристанищните кранове – достоен завършек на един ден изпълнен с вълнения и контрасти между миналото и настояще, блясък и разруха, надежди и отчаяние, желанията, към които лети човешкия дух, и реалността, която рано или късно го приземява.