Букурещ - толкова близо, толкова далеч

 

Преди да отида в Румъния, незнайно защо си представях, че там е „същото като при нас”. Може би заради едновременното ни влизане в Европейския съюз и честото споменаване в медиите на „България и Румъния” заедно. Освен това сме съседи, имаме донякъде сходна история и сходна съдба. Всъщност не е така. След като отидох там, предубежденията ми се оказаха неоснователни.

Посетих Букурещ по време на популярната екскурзия до Синая, двореца Пелеш и прословутия замък на граф Дракула – Бран. За тези места можете да прочетете ето тук, а сега ще се съсредоточа върху столицата. Подобно на много големи съвременни градове в Европа, Букурещ прилича на джунгла от бетон и камък, но въпреки това центърът има старинно очарование. А един поглед към цените е достатъчен, за да отбележиш стандарт, видимо по-висок от нашия.

Първата ни спирка беше на отиване към Синая – имахме около час в Музея на селото. Това е етнографски комплекс, донякъде подобен на Етъра, но в по-големи мащаби. На обширна площ са разположени типични селски постройки от различните краища на страната. Казаха ни, че не са строени на място по подобие на нещо, а са истински старинни сгради, пренесени от местата, където някога са били.

Един час отлетя неусетно, докато се разхождахме между ниски землянки, мелници, кладенци и църкви. Повечето постройки напомняха рисунките в книжките с приказки от детството ми, особено от руските книжки. Мънички вятърни мелници, като че строени за джуджета, къщи покрити със слама, храмове с прихлупени покриви от черно дърво, порти с изящна дърворезба и екзотични кладенци с един висок прът, на който е окачена кофата.

От този тип кладенци бях виждала само на картинка :)

До всяка сграда стои табелка с подробно описание – мястото, откъдето идва, план на стаите, история на предназначението й. Нямаше време за четене, но атмосферата беше достатъчно завладяваща и без теоретичната информация. Чувствах се, все едно съм попаднала в причудливо призрачно селище, сцена от забравена приказка.

Бяха дните преди Великден и затова заедно с местните дантели, бродерии и плетени изделия се продаваха също боядисани по местна традиция яйца. Бях впечатлена, но решихме да не купуваме, за да не ги строшим по пътя. Сувенирите в магазина на музея бяха неочаквано скъпи – някои дори по-скъпи от подобни книжки и магнити, купени доста по на запад. Оставихме пазаруването за по-нататък и продължихме към замъците.

Същинската туристическа програма в Букурещ беше по обратния път – следобеда, преди да се приберем в България. Обиколихме значителна част от забележителностите с автобуса, докато екскурзоводката ни разказваше за историята им – университета, театъра, няколко парка, дворци, музеи и църкви. В Букурещ има около 360 църкви или по една за всеки ден от годината. Румънците са силно религиозни. Над две трети от жителите на столицата са източноправославни, а останалите са католици или евангелисти. Атеистите и мюсюлманите са съвсем малко, има една-единствена джамия. 

Една от над 360-те църкви в Букурещ

Сградата на театъра

Сградата на университета

Букурещ се намира в равнина и това позволява безпроблемното разрастване на града, който по неофициални данни има около три и половина милиона жители. Голяма част от плана му е правен от френски архитекти през XIX век и булевардите, основните улици, парковете и множеството естествени езера още тогава са разчертани с днешните си размери. Заради архитектурата наричат Букурещ „малкия Париж”.

Докато обикаляхме, се насладихме на много внушителни гледки и живописни къщи на богати граждани. Много от сградите са в стил „бранковиано”, наречен на един от румънските владетели. За този тип архитектура са характерни островръхите покриви, колонадите и богатите резби върху каменната украса. В Букурещ има няколко обширни парка с езера, които носят прохлада през горещото лято. По време на престоя ни в първите дни на май температурите по обед достигаха 35°С. 

Спряхме пред парламента на дългогодишния социалистически лидер на страната - Чаушеску. Това е една огромна, поразяващо мегаломанска постройка или по-точно казано: втората по големина административна сграда в света след Пентагона! Идеята за нея се ражда след голямото земетресение край Вранча през 1977 г., а строежът започва през 1984 г. Макар че над 700 архитекти и 20 000 работници денонощно са участвали в изграждането години наред, сградата и до ден днешен е завършена само на 90%. Вътре има куриози като шесттонен полилей, двестакилограмови завеси със златни нишки и огромен също шесттонен килим, който поради размерите си е бил изтъкан на място. 

Конгресният център - втората по големина административна сграда в света след Пентагона

За щастие, след падането на социализма румънците са имали благоразумието да не унищожат този огромен многогодишен труд, а да го превърнат в конгресен център. Поради огромната си площ мястото е много подходящо за международни симпозиуми и изложения, като носи добри приходи на държавата. Днес самата сграда ориентировъчно се оценява на 4 милиарда евро.

Следващата ни дестинация беше румънската Патриаршия. Църковната архитектура донякъде напомня нашата, но по богатата си разноцветна украса се доближава до руските църкви. Орнаментите и рисунките по фасадите са изключително живописни и може би малко кичозни – в зависимост от възприятието на наблюдаващия.  На фона на българската православна сдържаност и простота на мен лично ми хареса начинът, по който румънците разчупват каноните. 

Патриаршията

След като разгледахме Патриаршията, се отправихме към центъра на столицата. В „историческия център” се намират няколко старинни църкви, Националният исторически музей, крепост от XIV век, също превърната в музей и най-старата бирария в града. Центърът може да се похвали със сгради в най-различни стилове, копирани от европейските столици. За съжаление част от къщите не са реставрирани, обречени са на бавна разруха.

Направи ми впечатление, че в тази част на града почти нямаше магазини – може би заради наличието на огромен мол в непосредствена близост. Будки за сувенири също нямаше, а когато най-сетне намерихме нещо подобно на първия етаж на мола, книжките и материалите бяха на румънски. 

Цялостното ми впечатление от Румъния е за страна, която е преживяла не по-малко страшни сътресения от България в миналото, но е успяла да се възстановява бързо и успешно. Това личи и по хубавите пътища, и по многобройните нови строежи, и по вниманието, което румънците отделят на културните си забележителности.

Без да навлизам в исторически подробности, ще кажа само, че Румъния е имала социализъм, по-краен и зловещ от българския. Дори да оставим настрана лагерите, политическите убийства, мъченията и останалите нарушения на човешките права, пак остава тежкият период през осемдесетте години – глад, режим на тока и ограничения от всякакъв вид за изплащане на дълговете на страната. Контрастът между това, което е било преди няколко десетилетия, и днешното състояние на Румъния е поразителен. 

Обяснението за това бързо съвземане може би се крие в друг исторически факт – Румъния е запазила известна автономност от Османската империя. Тя не е преживяла ужасите на тези пет века под чуждо управление, които толкова много ни тежат. Може би относителната свобода е помогнала не само за запазване на замъците, църквите и манастирите, но и за съхраняване на културата и духа на нацията, на един сходен, но все пак различен от нашия манталитет.

Не зная каква е причината за тази изненадваща „различност”, която открих в една съседна държава, но за мен пътуването беше екзотично и поучително. Букурещ е толкова близо до границите ни, а се оказа неочаквано далеч от нашия собствен бит. Румънците може би са в по-голяма степен „също като нас” в сравнение с други балкански народи, но не чак толкова, колкото си представях. Вероятно всеки трябва сам да отиде и да прецени дали приликите или разликите ще се окажат повече.